Прочетен: 18723 Коментари: 36 Гласове:
Последна промяна: 01.08.2008 18:17
Да съм била 4-5 годишна, когато се научих да чета. Че какво друго ми оставаше да правя, освен да отскачам до кварталната бибилиотека в дългите, безлюдни летни дни, когато “големите” от махалата бяха според мен цяла вечност във ваканция и я прекарваха при баба и дядо на село и в пионерски лагери....
В онзи августовски ден ми бе попаднало едно пожълтяло книжле за Австралия и го “изгълтах” веднага. Късния следобяд батко ме заведе на едно “далечно място” – в Паланковия двор на ул. “Веслец”. Три момчета от класа му заминаваха на другия ден на лагер и се бяха прибрали 2 дни по-рано от село. Момчетата разчертаха един кръг с участъци в него и написаха името на държавата, която си харесват. Трябваше им още един играч, а не фърфалак. Погледнаха ме снизходително и с половин уста ме пуснаха в играта. Какво бе учудването им, когато избрах непозната за тях страна, изписах я старателно – А-В-С-Т-Р-А-Л-И-Я, че и няколко неща им казах защо я избирам.
..Е-е-дно-оо..двее..три...коя държаваааа....обичах тази игра! Докато летях с тънките си крачета възможно до най-отдалечената точка от "моята държава" дочувах зад себе си броенето на играча в центъра на кръга и мислено вече бях в тази нова за мен прекрасна страна, а пред погледа ми - скалистите пустини, осеяни с камъни и пресъхнали езера до хоризонта, Басовият проток, отделящ я от остров Тасмания, Голямата рифова бариера, която бе моето водно легло; изсъхнали дънери на змийски дървета и много, много бамбук; бягащите птици “ему”, върху чийто гръб се състезавах с червени кенгура с къси предни крака, приветствайки приклекнали златотърсачи с обветрени лица и широкополи шапки, дъвчещи тютюн..
Следващата страна, която “посещавах” в игрите си бе Югославия. Избирах я заради началната й буква. Обичах да я изписвам! “Ю”- любима ми беше: една вълничка горе за море, и вече бях безстрашен мореплавател и морски пират; една отвесна чертичка, и мислено катерех с абсолютна координация и концентрация високи непреодолими върхове, преодолявайки ги без всякакъв страх от неизвестното; едно красиво колелце, което ми напомняше земното кълбо със седемте континента и в тях...моите красиви мечти с местата и интересни приятели, които очакваха с нетърпение един ден да ги посетя...
В кратките почивки, преди да се спусне сумракът и да се разделим на две банди за другата любима игра :”стражари и апаши”, “големите” искаха да им разказвам за “моите страни” и "пътешествията ми в тях", всичко онова, което бях прочела и знаех за Югославия, Испания, Япония, Австралия...
В онази нощ след като поведох и укрих от “стражарите” “ моите момчета” към катакомбите на ул. “Буда Пеща” и после се разделихме радостни от победата /бях страхотен смелчага и не се страхувах от нищо, най-малко от тъмното!/...сънувах... Белград.
В съня ми - ясно очертан път, виещ се по един скат, 5 завоя и там -двуетажна тясна къща, варосана, с дървена веранда и стълби към горния кат. Предпоследните две стъпала с два огромни ръждиви пирона, скърцащи недразнещо. До стълбите - сива саксия, опримчена в огромно червено мушкато.
Времето летеше. В съдбовни за мен години този сън се връщаше. Неведнъж. И винаги един и същ: както и първият път, стигах до Бялата къща с кола... знаех винаги какво следва след всеки завой, усещах лекота и желание да я видя по-скоро и...нагоре по стълбите до красивото червено мушкато.
В деня преди абитуриентската си вечер сънувах отново къщата в Белград. Споделих пред съученика ми Цветан /за резил на елитната софийска немска гимназия той “върза” още на двайсет години в Щатите/, че сънят ми “идва” за втори път. Засмя се: “Значи, ще отидеш там!”, каза убедено Цветан /нямахме право семейството ми и аз да пътуваме извън страната, даже и открит лист за събора край Югославия отказваха, но думите му ми прозвучаха истински/... Когато татко почина, усетих, че ме докосва нежно с дланта си и ме успокоява да не плача...седях подвила колене върху светло зелената трева в един двор с извит стобор... вдигам поглед и виждам... Бялата къща с дървените стълби и веранда, а в ъгъла й грее красивото мушкато...когато се омъжих за бащата на моя прекрасен син...сънувах я отново...и..за втори път разказах за моя сън. Този път на него. Беше уикенд. Като обича японец, обича! Няма съмнения, няма гордост, няма предразсъдъци, няма "чакай малко", няма - няма!
Запали колата и потеглихме за границата...Настанихме се в “Интерконтинентал” в Белград, който май беше единственият луксозен хотел и тръгнахме за стария град /по това време в София, в театър “Балкан” на “Дондуков” играеха “Котаракът в чизми”, какво бе учудването ми като видях и там, че в техния куклен театър имаше представления за децата - "Мачок у чизмама"/.
Уверено и нетърпеливо “насочвах” любимия до мен човек зад волана, разбира се, без да зная накъде....и...така, трябва да е минало час, когато изведнъж видях склона, да!, същия...дъхът ми каточе ли спря за миг... посочих с пръст и право нагоре ...до моята Бяла къща, кацнала накрая на прашния път.
Железната ръждива порта не бе заключена. Влязохме. Елипсовидният двор със светло зелената трева, дървеното стълбище, бялата варосана стена...всичко точно като в моя сън и в разказа ми пред него...
Излезе жена, поздрави и въобще не попита какво търсим в двора й и кои сме. Обърнах се към нея на български: “Къде е червеното цвете?” Тя слезе по стълбите, предпоследните две изскърцаха по особен начин, така както винаги, когато в съня си ги изкачвах на един дъх, за да се потопя в неземния аромат на красивото червено мушкато. Хвана ме за ръка и ме заведе до страничната врата на оградата, посочи ми мушкато в сива кашпа и каза: “Да му е хладно, съм го свалила.”
Прегърнах я и се разплаках. Тя ме погали по корема и само каза: “Момче ще е"...Бях бременна, но въобще не ми личеше още...И аз знаех, че ще е момче, както и че ще има трапчинка, такава, каквато я “видях” в малкото лъчезарно момченце с черно бретонче, кацнало на раменете на онзи странен строен мъж с красиви дръпнати очи, с когото се разминахме преди много години по бул. “Руски” по време на Универсиадата в София, аз, бързайки за първия час при геносе Холм, който след часовете ме спря ненадейно, отдели ме няколко крачки от двете ми съученички и ми каза нещо странно: “Ейен, когато Богородица обича много силно, целува по бузката красивото дете и то има трапчинка”.
КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТБезгрижната държава
„Ислямска държава“ в Ирак: Деца-войници,...
Благодаря за добрите и насърчителни думи!
Тези дни си мислех за "знаците"...
01.08.2008 12:45
ще чакам и другите части.
Поздрави:)
чакаме продължение
Върна ме в детските ми спомени мили които са жива вода!
Благодаря!
нека сърцата се пълнят само с любов - тогава Бог знае..
Поздравления!:)
Благодаря ви!
12.08.2008 09:03
то си остава в своя свят непроменливо,
защото чистота е неговата светлина,
а лябовта е пътят му на таз земя.
Не позволявай то да си отиде,
вземи го с теб,където и да си,
така ще бъде истинси щастливо
и ти ще чустваш,че си вечно жив.
ТО винаги с Бог върви и тебе води в светлини.
С какъвто и товар да си се натоварил,
когато сам останеш без багаж,
детето в тебе се събужда
и на сърцето ти е ведро пак.
Миг само с него да останеш
и си се върнал в своя дом,
направил си най-чуден избор-
дарил си го със своята любов.
18.08.2008 09:49
поздрави и прегръдки...
18.08.2008 19:19
Gruss von Silence
20.08.2008 10:12
като теб и мен...
не е ли време за продължението....:))
Колкото до видението Ви за къщата - това е истински феномен! Нерядко и аз съм имала чувството, че нещо в живота ми се повтаря отново, виждам нови хора и събития, които ми се струват познати и изживяни, места, където съм била вече... но е доста по-смътно и забулено от Вашата къща. Наистина е много странно, но пък така описано е много красиво!
Поздрави!
23.08.2008 14:12
Приятен и усмихнат ден!
Hugs and blessings, Eien