Прочетен: 6373 Коментари: 9 Гласове:
Последна промяна: 14.02.2008 15:45
Температурата и в днешната февруарска утрин сочеше 2 градуса. Часовникът в близост до “Гембаку доум” /Атомният купол/ на град Хирошима показваше 8:30 часа. Валеше дъжд като из ведро.
Това ни най-малко не поколеба Ханае-сан да извърши дългогодишния си сутрешен ежедневен ритуал - полагането на букетче цветя пред половин вековната гранитна статуя, издигната в памет на приятелката й от детинство, 12 годишната Садако. За днес бе избрала бели нарциси /суисен/, които хармонично се вписаха в силуета на изваяното от сив камък, слабичко момиче. И друг някой не се бе уплашил от проливния дъжд. Бе дошъл рано-рано и допълнил стотиците хартиени жерави с нови разноцветни. Чии ли ръце и изстрадало сърце бяха изкусно нагънали тези “оригами” /без ножица и лепило цветните квадратни хартийки/ и свързали един с друг в многобагрени сплитъци от 12 малки жерави –символ на мира...Самата Ханае-сан грижливо съхраняваше в дома си оригами, един малък амулет от хартия -“ноши”, който нейният прадядо, горд и силен самурай, бе носел винаги със себе си, вярвайки, че го предпазва от нелепа смърт.
... В началото на петдесетте, в продължение на няколко години един по един си отидоха от коварната лъчева болест всички от нейната голяма фамилия. Само Ханае-сан оцеля. Никога не я напусна спомена и осезанието от специфичната миризма и летливия въздух от детските й години, който се стелеше месеци наред след онзи далечен 6-ти август над бомбардирания град. Още оттекваше в изплашеното й сърце грохота на бомбата-чудовище.. и макар, че в онзи паметен ден бе едва на 3 и половина години, пред очите й точно в 8.15 всяка сутрин, като закодиран в мозъка й час, оживяваше “пометената” от детонацита родна къща, болката и отчаянието в празните погледи на лутащите се в незнайна посока оцелели, разрушения почти изцяло от ядрената бомба “Литъл Тони”, роден град, Хирошима, леденият страх, който никога не напусна скованото й от ужас сърце, леля й, която отгледа нея, сирачето, и последвалите години, в които растеше като красиво самотно цвете, пазейки малкия хартиен амулет, за който, тя бе научила: "от уважение към духа на дървото, което е дало живот на хартията, при оригамите тя никога не се реже"! Вярваше, че малкият “ноши” я бе спасил, че заради него тя не стана една от хилядите жертви на американския екипаж “Енола Гей” в онзи страховит летен ден през 1945-та...даааа, смелият дух на нейния прадядо-самурай се бе вселил в този книжен амулет и бе спасил любимата му внучка....
Въпреки че бе облякла топлото фланелено кимоно на ситни цветчета, острият вятър пронизваше през широките ръкави крехката Ханае-сан. Ускори крачки. Искаше по-бързо да отмине красивия бял каменен силует на частната клиника на фамилията “Иное”. Дори не хвърли поглед към достолепната сграда, която с баснословните средства на пришълците баща и син Иноуе /известни имена в лекарските среди/ бе издигната доста години след бомбардировката на града, когато фамилията пристигна /някои казваха от чужбина/ и се засели в Хирошима, за да лекува и дава облекчение на обречените... нали възрастният Иное-сенсей повтаряше на измъчените пациенти, докато измъкваше и последната им пара: “Здравето е по-ценно от богатството”.
Сърцето й запрепуска така, както в деня, когато застана пред леля си и тя чу, че Ханае-сан и първородният син на доктор Иное се бяха врекли във вечна вярност на един студентски излет до Токио. Лелята, предана шинтоистка, бе една традиционна комбинация от достолепие и скромност, една своебразна плетеница от мъдрост, нежност и състрадателност. В красивите й очи се четеше безмерна обич и тиха преданост към изключително красивата и с добро сърце, Ханае-сан. Като традициионна шинтоистка, възрастната жена изпитваше тайнствено преклонение към “духовете” /ками/, вярвайки, че всичките осем милиона /ками/ отговарят на човешките молитви. Тя ги почиташе заради силата, която притежават и за себе си знаеше най-уверено, че океаните и планините, земетресенията и наводненията са също ками. И всички те, както и хората са... подвластни....
Когато любимият внук и първороден син, Иноуе-сан младши, поиска ръката на красивата й внучка, възрастната японка се усмихна и отрони единствено: “ На всеки молив има гумичка, затова всеки прави грешки”. Двамата влюбени не се и замислиха защо тя каза тази стара поговорка /заслепени от красивото чувство и трепета от предстоящото събитие, което “ками” им бе отредило да е вечно и безоблачно, те не обърнаха внимание на реченото/.
Семейният съвет на фамилия Иноуе обаче не се изказа лаконично като чу новината. Нито се зарадва. Последва събиране на чаша зелен чай и окономяки. Семейният съвет взе решение да не се губи време нито ден: първо, да се подходи по-внимателно към чувствата на младия и необуздан Иноуе-сан без да се събудят у него някакви подозрения за намеса, второ - категорично да бъде отдалечен час по-скоро от бедната девойка Ханае-сан, която “заннен нагара, неееее?!” /за съжаление, налииии?!/, “добре, че е преживяла бомбардировката над Хирошима”, но отсъди трезво: няма как да няма последици върху потомството й. Лъчевата болест е безпощадна – тя уврежда поколението, измърмориха недоволно възрастните Иноие-сенсей, а те имаха нужда от здраво потомство, което да поеме разцъфтяващия семеен лекарски бизнес...двамата млади трябваше да бъдат разделени. Завинаги! Уредиха документите и побързаха да изпратят сина да следва медицина в Германия, за да не изпусне началото на задаващата се учебна година. Под различен претекст, че се строи голяма клиника, нов дом, парите не достигат, съседите масово напускали Хирошима и се заселвали в други градчета, та пациентите намалявали, “май затова и никой никога не бил видял и лелята с младата Ханае-сан от къщичката с пиниите”, семейството отлагаше в годините завръщеното му.......
Иноие сан остана точно десет години в чужбина. Никога не пожела да се върне през това време в Хирошима. При едно от посещенията на бащата в Европа, му бе представена дъщерята на колега на стария Иноуе-сенсей, също лекар. Срамежлива и с навъсени промити очи, скрити зад роговите рамки на очилата, тя не се възпротиви нито за миг да пристане на красивия и снажен преуспяващ млад лекар. Роди му две деца. “Любовта може много, но парите могат всичко”, бе нейната утеха в годините на последвалата семейна самота. Най-голямо удоволствие й доставяше ежеседмичното посещение на достолепната “Мицубиши банк” и дълбоките поклони на служителите. Не показваше наранените си чувствата никому, а когато съпругът й произнасяше на сън красивото име на радиоводещата Ханае-сан, тя осъмваше с вперени в тавана очи, обзета от болка и ярост - попаднали й бяха черно-белите снимки от излета на съпруга й в Токио, после видя грациозната и елегантна Ханае-сан и с женската си интуиция схвана нещата такива, кавито в същност бяха!
Зад каменната маска на възгрозноватото й лице, дълбоко в нараненото сърце се криеше един ками /дух/ на разрушението.
Той търпеливо изчакваше своето време...
не познавам 12 годишната Садако /вж. началото/, за която ми се иска да стане въпрос и да обърна внимание на една трагична и красива истинска история, надскочила очертанията на града Хирошима, където се е случила...и която в никакъв случай не може да се определи като сълзливо-сантиментална...
Поздрави: Ейен
Браво eien! Направо студени тръпки минаха по гръбначния ми стълб, докато четях.
17.02.2008 10:32
18.02.2008 21:29
Чета Ви с удоволствие.
Поздрав!
Поздрави, който/която и да сте!
Бъдете щастлив/а/!
Благодаря
Историята ми напомня за няколко сюжета от азиатски сериали и ме кара да се чудя дали наистина това се случва често наистина... Дали определянето на живота от родителите в тази толкова крехка сфера на любовта е наистина уместно без да имат предвид чувствата. Дали това не пречи на по-пълноценното изживяване на живота..., тази част от японските традиции ми е особено неразбираема - сякаш свободата на избора на един млад човек е дотолкова контролирана от родителите, че всъщност няма никаква свобода. А не би ли трябвало един родител да помага за развиваването на детето си с поощряване на избора...?
07.02.2010 00:07