Иво Христов

Пиеро с будьоновка

Кожена тужурка, препасана с армейски колан, голф и бутуши. На главата – островърха будьоновка с червена петолъчка на челото: в тези странни одежди Всеволод Майерхолд  ръководи репетиции, обикаля митинги и врънка пари от началството в зимата на 1918г. Само екстравагантният, червен, копринен шал напомня за деликатния актьор, синия Пиеро, обожаван от публиката преди революцията: „целият в остри ъгли, с подавен глас шепнещ слова на неземна печал, остър, пронизващ и нежен”.

Революцията е преобразила някогашния лиричен клоун в политработник. Водач на „Театралния Октомври”. Движението, което иска да преобрази театъра в услуга на болшевишкия експеримент, да го вкара в крак с историята.

Всички на тази планета все някога са зървали спектаклите на Майерхолд. Да,няма грешка. Тъкмо той е режисьорът на прословутите шествия по Червения площад, на куп манифестации и военни паради. Колоните от усмихнати атлети, крачещи към сияйното бъдеще, градящи живи пирамиди, понесли знамена в ръце – всичко това е дело на Майерхолд. Неговият гений превръща комунистическия проект в пулсираща маса мускули, излъчваща сила, здраве и дори сексапил, която тече през площадите необуздана и неумолима като историческата необходимост, която ще помете стария строй. Половината човечество съди за комунизма от кинохрониките на майерхолдовите шествия. Стотици милиони ще прегърнат илюзията.

Но това е само ширпотребната проява на гения. Роден през 1874-та, той е биографично разкрачен между Златния век и грандиозната експлозия на руския авангард от началото на ХХ век. Впрочем той е един от нейните детонатори. Ще поставя Блок и Маяковски, декори ще заръчва на Малевич, а в пиесите му ще играят бъдещите демиурзи на сцената. Последният е още жив: Юрий Любимов, бащата на Таганка.

Обратно броене

Революцията е жалон за всички. Но за Всеволод Емилиевич Майерхолд тя е началото на артистична нова ера. Животът му до този момент е блестяща кариера. Но октомври 1917-та е късната му среща със съдбата.

Великият смут го сварва всепризнат актьор и режисьор с международно име. Ученик на Станиславски, Майерхолд кореспондира със самия А.П.Чехов, комуто изповядва натурата си: „Аз съм раздразнителен, придирчив и подозрителен, замислям се над самоубийството. Скъп ми е съветът на Ницше: стани този, който си.” Дори дръзва да редактира прословутото кредо на Антон Павлович: „ако в първо действие на стената виси пушка, в последното действие там трябва да виси картечница”. Не подозира зловещата ирония на думите си.

Майерхолд таи лична обида към стария режим. През 1911 поставя „Борис Годунов” в операта, но антисемитската критика клейми спектакъла с аргумента, че този руски сюжет не е работа за чифутин. Макар и покръстен, с огромния си, характерен нос и типичното оплешивяване, с наелектризираната си шевелюра и печалните аркади над очите той е досущ евреинът от черносотническите карикатури. „Мисля на руски, моля се на руски”, покрусено споделя той. Февруарската революция му донася нови проблеми. В обществените трусове посредствеността вижда сгода за разчистване на сметките. Група актьори-„радикали” саботират изумително красивата му постановка на „Маскарад” по Лермонтов.

Затова, когато през октомври 1917 болшевиките вземат властта, той е сред първите пристанали артисти. Интересът е взаимен. Но дори естетиката на събитието е подкупваща. Революцията омайва със стихията на своята опустошителност, с карнавалната размяна на ролите между слуги и господари, с новата реч и взрива от емоции. Майерхолд отдавна страда от естетическа астма и поема барутния въздух като инхалация.

Идеолог на „Театралния октомври”

Като върховен театрал на Съветска Русия Майерхолд е едновременно бедствие и провидение. Реформата му превръща театрите в армейска пирамида, лишава ги от легендарни имена, заместени от цифри /Театър №1, 2,3.../ и пенсионира половината им репертоар. Затова пък на сцената нахлува поколение от хулиганстващи таланти, което пълни залите с цвят, дързост и безочие. В театъра-митинг от сцената говори злободневието на своя несресан език. „Мистерията-Буф” на Маяковски е програмната постановка на „Театралния Октомври”.

В гилдията наричат Всеволод Емилиевич „Бясното кенгуру”, заради необузданите му скокове напред. Еренбург си спомя любопитен епизод. Веднъж маестрото решил да постави на сцена политическа пиеса за разрива между болшевиките и меншевиките. Актьори разигравали драматичните прения на Ленин с Мартов, а за автентичност Майерхолд пуснал неколцина клакьори сред публиката, които да освиркват и апострофират вожда като същи меншевики. Резултатът надминал очакванията. Несведущата публика се нахвърлила върху им и спектакълът завършил с всеобщо меле.

През 1919г. Майерхолд заминава на почивка, която едва не коства живота му. Белите преминават в настъпление и, за да отърват кожата, той и двамата му спътници бягат с лодка през морето от обсадения Новоросийск. Залавят ги, но следователят го помилва с аргумента, че не може да разстреля велик руски творец, бил той и болшевик. Другите двама обаче биват убити. Години по-късно той ще се надява на същата милост от своите. Всуе.

Биомеханика

Майерхолд губи своите политически протекции, когато менторът му Троцки търпи поражение от Сталин. Оттегля се в изкуството и зарязва администрацията. За да роди най-трайната си рожба: биомеханиката. Този метод за актьорски тренинг почива на научния факт, че тялото реагира преди емоцията. Доказват го рефлескологията на Бехтерев и опитите на Павлов. Затова движенията на тялото казват повече от думите в един спектакъл, убеден е Майерхолд. Трупата му цял ден отработва стъпки, жестове и цели гимнастически композиции. Скоро примерът му прелива зад граница.

В центъра на Москва, десетките последователи на маестрото цели дни пред очите на минувачите се занимават с тежки атлетически упражнения, фехтовка, скокове и борба, за да шлифоват телесната си пластика. Всичко на фона на различна музика, която култивира слуха им.

За участниците в курсовете по биомеханика Майерхолд е гуру, но за властта всеки независим авторитет е персона нон грата в страната на побеждаващия соцреализъм.

Възрастта и световната слава правят маестрото дързък и той множи предизвикателствата. Докато бюрократите громят „формализма в изкуството” той прави все по-абстрактни декори. Сцените му напомнят недовършено скеле. През тях преминават автомобили, на киноекрани се прожектират думи, образи, слогани. В пиесите му свирят декадентски джаз. Критиката въвежда клеймото „майерхолдовщина”. В отговор той забранява достъпа на някои критици до спектаклите. Нарежда на разпоредителите да ги изхвърлят на ръце.

Майерхолд се изхитрява да доведе соцреализма до собствената му карикатура. Просто изпълнява съвестно поръчката на цензорите: героите в един от спектаклите му са разделени на положителни /комунисти/ и отрицателни /отломки от стария режим/. С тази разлика, че положителните са смъртно скучни и успиват публиката, докато отрицателните я карат да се смее и съчувства.

Страдах, страдам и ще страдам

Това пише на един от автографите си Всеволод Емилиевич и допълва „защото отказвам да правя компромиси”. Всъщност и той е правил немалко етически и политически компромиси, но естетически – никога.

В писмо от средата на тридесетте изповядва най-големия си страх. „Събуждам се в студена пот. Ужасявам се, че се превръщам в кой да е. Банализирам се. Поглеж умра в постелята си като някой буржоа”. Страхът му няма да се сбъдне.

През юни 1939г. Майерхолд участва във всесъюзната конференция на режисьорите, форум за идеологическо дисциплиниране на разните там фантазьори. От трибуната заявява: „Това, което се случва в театрите ни е страшно и жалко. Бездарната убогост, наречена социалистически реализъм, няма нищо общо с изкуството. Гоненията срещу формализма унищожават изкуството”. Чашата прелива.

Дни след събранието на репетициите на Майерхолд се появява Лазар Каганович, човек от най-близкото обкръжение на Сталин. Демонстративно нехае към работата на трупата и си тръгва преди края на пиесата. Майерхолд предусеща трагедията. Гони го по стълбите. После бяга след колата му пред очите на уплашените актьори. Спъва се и пада на асфалта. Той, великият Майерхолд, с изранени колене и ожулени длани гледа как се отдалечава черната лимузина на всесилната бюрокрация.

Арестуват го на 20 юни 1939г. Следствието е брутално. В отчаян опит да измоли пощада Майерхолд пише на Молотов: „Биеха мен, шестдесет и шестгодишният старец, с гумена палка по стъпалата и гърба, а когато бях седнал и по краката. Болката беше такава, че имах чувството, че ме заливат с вряла вода.”

Не получава отговор. Съпругата му, актрисата Зинаида Райх, артистична хетера и легендарна красавица, пише дръзко писмо до Сталин. Вие не разбирате от изкуство, затова се допитвайте до Майерхолд, съветва го неразумната Зина. Вместо отговор, я убиват среднощ в дома й. С нож, при криминален обир, според следствието. Скоро след това там се заселва шофьорът на шефа на НКВД Лаврентий Берия.

Самият Майерхолд е разстрелян на 2 февруари 1940г. В последното действие от пиесата на живота му на стената наистина виси не пушка, а картечница. Индустриалният терор отдавна е изместил камерните чехови драми.